Захари Стоянов

 

     Захари Стоянов е една изключителна личночт, феноменално явление в обществено-политическия живот и книжовност на България. Роден в с. Медвен, Сливенски окр. през 1850 г. в семейството на овчаря. Животът му е интересна повест за човек, който се издига от последен овчарски слуга до председател на Народно събрание, от подритван младеж до писател с блестящи качества.

   Стоянов е учил шест години в черковното училище на родното си село, работи като овчар. Попада във Варна, после в Русе, където работи като чирак. През този период се самообразова, свързва се с русенския революционен комитет. Служи на железопътната станция в Търново Сеймен. Участва в опита за въстание в Стара Загора през 1875 г., заедно със Стефан Стамболов. Определен е за един от водачите на Пловдивския революционен окръг. По време на Априлското въстание е в четата на Георги Бенковски. След разгрома на четата е заловен от турците, но успява да се спаси и е освободен от затвора. След Освобождението работи като секретар в съда и съдебен следовател в Русе. През 1882 г. отива в Пловдив, където се отдава на писателска и публицистична дейност и участва в борбата за съединение между Източна Румелия и Княжество България. През този период издава вестник „Борба”. Захари Стоянов е председател на комитета, който осъществява Съединението на България през септември 1885 г. Участва активно в политическия живот, подкрепя политиката на Стефан Стамболов и е един от основателите на в. „Свобода”. През 1888 г. е избран за депутат и за председател на Петото народно събрание. На следващата 1889 година пътува за Париж, но се разболява по пътя и умира във френската столица. Сред по-важните книги на Захари Стоянов са: „Васил Левски”, 1883; „Записки по българските въстания”, т. І-ІІІ, 1884-1892; „Четите в България”, 1885; „Христо Ботьов — опит за биография”, 1888 и др.

  За пръв път публикува фейлетони в рубриката „Знаеш ли ти кои сме“ във в. „Независимост“ (1880) и статии във в. „Работник“ (1881). Редактира в. „Работник“ (1881), в. „Борба“ (1885), в. „Свобода“ (1887–1889). Активно сътрудничи на вестниците „Независимост“, „Братство“, „Съветник“, „Светлина“, „Южна България“, „Свирка“ и др.  Публицистиката на Захарий Стоянов се отличава с полемична острота и борбен, настъпателен дух. Чрез статии и фейлетони воюва на много фронтове-срещу политически и идейни противници, срещу мними дълбокоучени, откъснали се от народа нашенски аристократи, срещу подкупни журналисти. Критикува социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите, паметта и делото на националреволюционерите, ратува за почит и възхвала на техните образи и завети. Това е публицистика с висок емоционален градус-гневна или възторжена, винаги пределно откровена и понякога до грубост невъздържана.    Фейлетоните му носят ярка политическа окраска и партийни пристрастия. Безпощадната критичност и непримиримост към противната страна, цветистият език, жлъчната понякога подигравка, взетите направо от Основната творческа дейност на Захарий Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист се движи в тематичната територия на близкото революционно минало-неговото пресъздаване и преосмислянето му в съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности. Това определя идейния патос както на «Записки по българските въстания», така и на „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“, „Христо Ботйов. Опит за биография“, „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868“. Основният му замисъл е да се опишат българските въстания от 40-те и 50-те години до 1876 г., да се осветли техният исторически смисъл, героизъм и величие, да се посочат техните задължаващи традиции. Биографиите на Васил Левски и Христо Ботев, книгата за Хаджи Димитър и Стефан Караджа, писани паралелно със „Записки по българските въстания“ и в пряка идейно-тематична връзка с тях, разширяват, допълват, обогатяват образно-емоционално темата за българските революционни борби и за ярките личности в тях. Най-значителното произведение на Захарий Стоянов е „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци. 1870-1876“. Плод е на дългогодишно осмисляне, равносметка на собствения жизнен път, събиране на факти, документи, спомени и разкази на очевидци и участници в събитията, на тяхното пресяване и композиране в единно цяло.

  Умира на 2 септември 1889 г. в Хотел дьо Суез в Париж от разкъсване на червата, в следствие на отравяне.