Иван Вазов


Иван ВазовБългарийо, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях,

и те за теб достойни, майко, бяха

И твойто име само кат мълвяха,

умираха без страх.

/09.06.1850 – 22.09.1921/

 Достоен, недостижим, велик. Силен, ярък и непреклонен, Иван Вазов безспорно е истински гений на българската литература, колосът, символизиращ родното, олицетворяващ цялото величие на България. Заслужил с цената на много труд прозвището Патриарх на българската литература, Вазов се превръща в духовен баща на нацията, във водач на всички българи.

Вазов е роден на 27 юни (9 юли) 1850  г. в гр. Сопот в семейството на среднозаможен търговец и възмитан в духа на български патриархални традиции. Завыршва класната гимназия в родния си град и по-късно пловдивската гимназия.  За израстването му като поет изключителна роля играе неговата майка – любознателна, добре образована за времето си, енергична и дейна натура, тя го насърчава в първите му творчески опити и до края на живота си подкрепя своя първороден син.

Още от дете се увлича от писането, от родната реч, приказките, пословиците и поговорките и проявява жив интерес към литературните занимания. Естествено всичко това буди недоволство в баща му, защото той настоява Иван да поеме търговията. Така през 1870 г. Вазов е изпратен в Румъния да се учи от своят чичо, който по това време е бил търговец в Олтеница. В Румъния Вазов продължава своето дело, изучава румънски език и се запознава с румънската поезия и пише патриотични стихове, които публикува в „Периодическо списание“, вестник “Свобода”, вестник “Отечество”, списание „Читалище” и др.

През 1870 г. Иван Вазов се завръща в България, става учител за година, след което работи като преводач на строежа на железопътната линия София –  Кюстендил, започва да учи немски език. През 1875 година се завръща в родния си град Сопот и се присъединява към  Сопотския революционен комитет.

За кратко (от 7 март 1879 до септември 1880 година) е назначен за председател на Окръжния съд в Берковица. От октомври 1880 година Вазов живее в столицата на Източна Румелия — град Пловдив, където развива широка обществена дейност, проявява се като радетел за подобряване положението на българите в Османската империя, активно изразява своята силна гражданска позиция. В Пловдив става главен редактор на списание „Наука«, а заедно с Константин Величков основават списание „Зора«.

Периодът от 1886 до 1889 година Вазов е заточен в Одеса, Русия, където създава шедьовъра на българската класика — „Под игото«. През 1889 година, завърнал се в родината, Патриархът се установява в София, където живее до края на дните си през 1921 година. Там разгръща активна творческа дейност, основава списание „Денница«, продължава да пише и създава сборника с разкази „Драски и шарки» и романа „Нова земя«. Вдъхновен от силата на българския дух по време на Балканските войни, той посвещава три стихосбирки на тези драматични за българската история събития.

През 1920 година Иван Вазов тържествено чества своя юбилей, получавайки признателността на целия български народ, открил в негово лице духовен водач. Патриархът умира през 1921 година, завещал на нацията ни безценните си творби, които и днес ни изпълват с гордост

Реклама

Йордан Йовков


Йордан ЙовковЙордан Йовков е роден на 9 ноември 1880 г. в едно малко балканско селце Жеравна, в многолюдното семейство на Стефан Йорданов училищен и църковен настоятел. Детските и юношеските му години преминават в родното място, една година учи в Котел. Завършва Първа софийска гимназия. Същата година (1900) е назначен временно като учител в село Чифлик Мусабей. Три години по-рано баща му и цялото семейство се преселват в Добруджа. Равнината очарова младежа и завладява сърцето му за цял живот. Отбива военната си служба в Школата за запасни офицери в Княжево.

Записва право в Софийския университет, но поради липса на средства се отказва от следването. 11 години учителствува из добруджанските села и събира богат жизнен материал. Родното място но човека Йордан Йовков е Жеравна, а родното място на писателя Йордан Йовков е Добруджа, по-голямата част от неговата биография е свързана завинаги с тази древна българска земя.

Когато идва в Добруджа, Йовков заварва една сравнително по-цивилизована земя с градове и селища. Като учител в нейните села той е направил и първите си литературни стъпки: от начало това са подражателни стихове, а по сетне къси лирични разкази, който нямат особено значение в неговата творческа биография.

Става учител в Добруджа. Но малко по-късно е обявена Балканската война и Йовков получава повиквателна и заедно със своя брат Коста заминава от Варна за Бургас, за да се запише във новообразувания 41-ви пехотен полк. Облечен в униформа на запасен подпоручник, той заминава на фронта ката командир на 5-та рота и участва в лютите боеве край Кайпа, Одрин Чаталджа, а по късно Дойран. На 18 юни 1913 г. Йовков е ранен в крака и неговите войници с една трогателна саможертва са го носели на гръб по вече от 4 км., за да го спасят от плен. По време на войните Йовков създади неповторими военни летописи описващи войната и нейния характер: победа – поражение, живот – смърт; роди се понятието военна литература –  „Земляци”, „Край Места” и „Те победиха”.

През 1920 Йовков е назначен аташе на печата в бълг. легация в Букурещ. През 1927 – преводач в Министерството на външните работи в София. В последните години от живота си той напълно се отдава на литературата. Работи много, но насъбралото се от годините напрежение, както и участието му в множеството войни, оказват влияние и върху здравето му. През 1937 година заминава да се лекува в Хисаря, но поради влошаване на състоянието му е закаран и опериран в Пловдив. Открит му е рак в стомаха и в жлъчката и апандисит, което прави невъзможно оздравяването му и на 15 октомври 1937 г. Йовков умира.

Йордан Йовков е един от класиците в българската литература, създал неувяхващи произведения с трайно идейно естетическо значение. Неговите творби са значителен пренос не само в нашата, но и в световната литература и продължават да оказват трайно въздействие върху читателя.

Захари Стоянов


 

Захари Стоянов     Захари Стоянов е една изключителна личночт, феноменално явление в обществено-политическия живот и книжовност на България. Роден в с. Медвен, Сливенски окр. през 1850 г. в семейството на овчаря. Животът му е интересна повест за човек, който се издига от последен овчарски слуга до председател на Народно събрание, от подритван младеж до писател с блестящи качества.

   Стоянов е учил шест години в черковното училище на родното си село, работи като овчар. Попада във Варна, после в Русе, където работи като чирак. През този период се самообразова, свързва се с русенския революционен комитет. Служи на железопътната станция в Търново Сеймен. Участва в опита за въстание в Стара Загора през 1875 г., заедно със Стефан Стамболов. Определен е за един от водачите на Пловдивския революционен окръг. По време на Априлското въстание е в четата на Георги Бенковски. След разгрома на четата е заловен от турците, но успява да се спаси и е освободен от затвора. След Освобождението работи като секретар в съда и съдебен следовател в Русе. През 1882 г. отива в Пловдив, където се отдава на писателска и публицистична дейност и участва в борбата за съединение между Източна Румелия и Княжество България. През този период издава вестник „Борба”. Захари Стоянов е председател на комитета, който осъществява Съединението на България през септември 1885 г. Участва активно в политическия живот, подкрепя политиката на Стефан Стамболов и е един от основателите на в. „Свобода”. През 1888 г. е избран за депутат и за председател на Петото народно събрание. На следващата 1889 година пътува за Париж, но се разболява по пътя и умира във френската столица. Сред по-важните книги на Захари Стоянов са: „Васил Левски”, 1883; „Записки по българските въстания”, т. І-ІІІ, 1884-1892; „Четите в България”, 1885; „Христо Ботьов — опит за биография”, 1888 и др.

  За пръв път публикува фейлетони в рубриката „Знаеш ли ти кои сме“ във в. „Независимост“ (1880) и статии във в. „Работник“ (1881). Редактира в. „Работник“ (1881), в. Борба (1885), в. „Свобода“ (1887–1889). Активно сътрудничи на вестниците „Независимост“„Братство“, „Съветник“, „Светлина“„Южна България“„Свирка“ и др.  Публицистиката на Захарий Стоянов се отличава с полемична острота и борбен, настъпателен дух. Чрез статии и фейлетони воюва на много фронтове-срещу политически и идейни противници, срещу мними дълбокоучени, откъснали се от народа нашенски аристократи, срещу подкупни журналисти. Критикува социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите, паметта и делото на националреволюционерите, ратува за почит и възхвала на техните образи и завети. Това е публицистика с висок емоционален градус-гневна или възторжена, винаги пределно откровена и понякога до грубост невъздържана.    Фейлетоните му носят ярка политическа окраска и партийни пристрастия. Безпощадната критичност и непримиримост към противната страна, цветистият език, жлъчната понякога подигравка, взетите направо от Основната творческа дейност на Захарий Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист се движи в тематичната територия на близкото революционно минало-неговото пресъздаване и преосмислянето му в съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности. Това определя идейния патос както на «Записки по българските въстания», така и на „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“„Христо Ботйов. Опит за биография“„Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868“. Основният му замисъл е да се опишат българските въстания от 40-те и 50-те години до 1876 г., да се осветли техният исторически смисъл, героизъм и величие, да се посочат техните задължаващи традиции. Биографиите на Васил Левски и Христо Ботев, книгата за Хаджи Димитър и Стефан Караджа, писани паралелно със „Записки по българските въстания“ и в пряка идейно-тематична връзка с тях, разширяват, допълват, обогатяват образно-емоционално темата за българските революционни борби и за ярките личности в тях. Най-значителното произведение на Захарий Стоянов е „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци. 1870-1876“. Плод е на дългогодишно осмисляне, равносметка на собствения жизнен път, събиране на факти, документи, спомени и разкази на очевидци и участници в събитията, на тяхното пресяване и композиране в единно цяло.

  Умира на 2 септември 1889 г. в Хотел дьо Суез в Париж от разкъсване на червата, в следствие на отравяне.